28 ene 2021, 22:08

Безвремие 

  Poesía » De amor, Del paisaje
265 0 1

Вървя по улицата пуста и мокра,

покрита с павета, напоени от дъжда.

Притихнала в своето безвремие, но не самотна,

отдала мислите си на спомена за града.

Там, на гарата, където видях те аз за първи път,

там, във мига, в който слезе ти от вагона.

Погледна ме с твоята усмивка непокорна

и влезе право, стремглаво под женската ми плът.

Градът, в който сърцето си ти дадох, без да възнамерявам аз това.

Градът, в който ти взе ми го и след това напусна,

без да обърнеш гръб и да видиш какво остави от моята душа.

Но времето отмина, за всичко аз ни простих.

И все пак ме занимава тая мисъл –

добре ли си, щастлив ли си, ще прочетеш ли ти моя стих.

Сърцето сглобих си аз сама наново,

с любов се научих да запълвам душата.

А ти едва ли ще ме видиш мен отново,

защото беше само пътник, слязъл по грешка на гара непозната.

И днес вървя по улицата старинна,  

продължавайки напред без да спра,

мислейки си все още за теб, но вече не ранима,

защото лицето ми е обляно от лъчи на светлина.

© Ваня Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??