Вървя по улицата пуста и мокра,
покрита с павета, напоени от дъжда.
Притихнала в своето безвремие, но не самотна,
отдала мислите си на спомена за града.
Там, на гарата, където видях те аз за първи път,
там, във мига, в който слезе ти от вагона.
Погледна ме с твоята усмивка непокорна
и влезе право, стремглаво под женската ми плът.
Градът, в който сърцето си ти дадох, без да възнамерявам аз това.
Градът, в който ти взе ми го и след това напусна,
без да обърнеш гръб и да видиш какво остави от моята душа.
Но времето отмина, за всичко аз ни простих. ...