Тежък живот или мъчителен ад преживях?
Живеех или бавно гаснех с всеки миг?
Защо ли като другите не скачах, не дивях,
защото имах само грешна обич, раздирана от твоя вик!

Очите ангелски и дяволската ти душа жадувах
и за твоята любов аз плачех наранено,
на този грях с години все робувах,
но сърчицето беше унизено.

Навсякъде съжаление срещам сега,
всеки надниква в очите ми, пълни с сълзи,
но аз далеч не искам това,
искам капчица обич, но тъй ме боли!

Душата няма сили повече да страда,
дори сълзи да роня вече не умея,
гори в мене всичко сякаш е на клада.
Нима все още има смисъл да живея?

В този миг аз болка не чувствам дори,
навън вали и студено е като в душата,
с дъждовните капки се сливат моите горчиви сълзи,
страда сега с мен дори и гората!

Ще освободя душата ти от своята любов
и тихо ще прошепна думи, аз, прощални,
напускам с болка тоз живот суров,
оставям само две сълзички жални.

В студената нощ острието вените раздира,
блика кръв от тях, както сърцето кървеше до днес,
така се свърши, защото никой мене не разбира,
и повече от мене никой да не чака вест!

Пред паметната плоча сега ти молиш,
на колене пред мене падаш и горчиво страдаш ти,
но сега е късно вече да се бориш,
мен ме няма, само болката остава да гори!

Ако в гроба черен не лежах сега,
а живях сред всички други на земята,
отново щях да ти простя
и за това съм си виновна аз самата!