Слънцето надникна далеч зад хоризонта,
някога с усмивка, но днес със плач студен.
След толкова борби, сега предаде фронта,
защото му омръзна да се ражда всеки ден.
То галеше с лъчите си копринени реки,
разресваше полята, рисуваше живот.
Талант красив, единствен! А кой го оцени?...
О, кой ли би прогледнал сред този сляп народ!
Слънцето погледна и в небето си потъна,
отправи лъч прощален, на края посветен.
И викаха го дълго, но то не се завърна,
защото му омръзна да умира всеки ден.