Всичко е така безмълвно, празно и пусто. 

Тишината раздира душата ми, а болката е безкрайна! 

Боли ме да си тук! Боли ме, когато те няма! 

С теб и без теб... Болката винаги я има! 

Тишината раздира сърцето и душата ми! 

Тъмнината залива душата ми и крие капките по пода от кървящото ми сърце,

което ти така безцеремонно разби и то само с една твоя дума! 

Все едно, щом така е трябвало не мога да променя нещата. 

Остава ми само едно да лежа тук на пода - 

свита на кълбо с посинено сърце - раздрано, окървавено лице и изплакани очи... Сълзите се стичат по лицето ми студено и мъртвешки бяло... побеляло от самотата и тъгата по теб и отминалите летни дни. 

Но есента дойде и ме остави безмълвна и сама. 

С болка на сърце.... Болка, която ти ми причини. 

Заби ножа в сърцето ми ранимо, крехко и разби красотата на стъкления свят, 

който изгради. 

Кулите, които ми построи рухнаха за миг. 

Света под краката ми пропадна, щом отиде си ти...