Вълнѝ, люшкащи ме безспир и умора,

като съмнения, забити в душата окаяна.

Брегът далече е от надеждата и от взора,

а аз потъвам в най-дълбокото отчаяна.

Всеки удавник зове за помощ пресипнал.

Все чакаме някой да ни спаси от морето.

Но когато страхът коварен ни е пипнал,

сякаш над всичко ни е наложил той вето.

Една мъничка капка сме в морската шир.

Нашите сълзи са морето, в което плуваме.

Защо тогава все ридаем тихо и безспир?

Така това наше море няма да преплуваме.

Дано морето ме изхвърли на брега жадуван.

Дано животът ми даде нов старт бленуван.