Бряг
Вълнѝ, люшкащи ме безспир и умора,
като съмнения, забити в душата окаяна.
Брегът далече е от надеждата и от взора,
а аз потъвам в най-дълбокото отчаяна.
Всеки удавник зове за помощ пресипнал.
Все чакаме някой да ни спаси от морето.
Но когато страхът коварен ни е пипнал,
сякаш над всичко ни е наложил той вето.
Една мъничка капка сме в морската шир.
Нашите сълзи са морето, в което плуваме.
Защо тогава все ридаем тихо и безспир?
Така това наше море няма да преплуваме.
Дано морето ме изхвърли на брега жадуван.
Дано животът ми даде нов старт бленуван.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Николина Барбутева Всички права запазени
