Бряг
Вълнѝ, люшкащи ме безспир и умора,
като съмнения, забити в душата окаяна.
Брегът далече е от надеждата и от взора,
а аз потъвам в най-дълбокото отчаяна.
Всеки удавник зове за помощ пресипнал.
Все чакаме някой да ни спаси от морето.
Но когато страхът коварен ни е пипнал,
сякаш над всичко ни е наложил той вето.
Една мъничка капка сме в морската шир.
Нашите сълзи са морето, в което плуваме.
Защо тогава все ридаем тихо и безспир?
Така това наше море няма да преплуваме.
Дано морето ме изхвърли на брега жадуван.
Дано животът ми даде нов старт бленуван.
© Николина Барбутева All rights reserved.
