Фалшиво аз показвам, сякаш от своето се крия...

И нови спомени стремя се да натрупам, а старите дали ги трия?

Открия ли стратегия, сърцето си ще защитавам от разрухи...

Да мога вече да съм себе си, а не да бъда сляп сред глухи...

Дали намерих път? Дали не бяха два? А накъде ме водят?

Нима когато хората са хора, не от сърцето си, а от разума се ръководят?

И гладни бродят! Не за храна, в желанието си за любов са те замрели...

Нараниш ли някое от тях, превръщат се от нежни същества във озверели...

И аз ухапан бях! Макар и смъртно, се възстановявам...

И давам своя опит, а от грешките на другите се вдъхновявам...

Съпреживявам на другите болежките, а моите споделям...

Приятелите на пръсти се броят, защото грижливо ги заделям...

И с образ, скрит зад маска, тук пред теб играя...

И чудя се кога ли ще я махна най-накрая...

Но ще се постарая, веднъж съм паднал, да не се повтори...

Внимавай, защото вече ги познавам, когато някой се престори...

Обичан бях, обичах, може би ще продължавам да обичам...

Но житейският ми път ме посъветва да вървя, а да не тичам...

Далеч избягах, спънах се и колената бяха ми във кърви...

И защо? За да не закъснея... За да съм първи!

Какво доказах? Доказах ли въобще? Дали на себе си, или на друг... ще видим...

И от толкоз’  бързане следа не съм оставил, сякаш станал съм невидим...

Непроследим, не спирах да я гоня, нозете ми изтъркаха се даже…

Уморен ще си ида, дано за мене някой ти разкаже…

Не ме мисли! И аз като история ще бъда…

Но разказвайки на хората за мен, ще ми помогнат да пребъда…

Любов ли търсиш? Да ти кажа ли къде я има?

Любовта е в мен и във вас, навсякъде... тя е несъизмерима...

Избягвам трудните моменти, в такива музиката ми помага... 

И сякаш раните минават ми по-бърже, върху тях илач налага...

Излагам свойте мисли, от другиго не търся мнение...

Защото въпреки че може да сте прави, го подлагам на съмнение...

Душевно затъмнение... след време мисля, че до щастие ще се досягам...  

Късметът сигурно застига ме, но явно аз му бягам...