Оставих оковите счупени,

решетка изпилена и разбита врата.

„Там” не броях дните си,

а само часовете на нощта.
Луната ми даваше сила

с мъглива, сребриста светлина.

Със звездите чертаех карта,

път, по който да вървя.

Озарен от светулки в мрака,

пътят на моята душа.

Свърши присъдата, излязох от „там”,

като пясък изплъзнат през човешка длан.

Тръгнах на север през тунел прокопан

и стигнах до тук, забравила вече за „там”.