Оставих оковите счупени,
решетка изпилена и разбита врата.
„Там” не броях дните си,
а само часовете на нощта.
Луната ми даваше сила
с мъглива, сребриста светлина.
Със звездите чертаех карта,
път, по който да вървя.
Озарен от светулки в мрака,
пътят на моята душа.
Свърши присъдата, излязох от „там”,
като пясък изплъзнат през човешка длан.
Тръгнах на север през тунел прокопан
и стигнах до тук, забравила вече за „там”.
© Виктория Иванова Все права защищены