Бяла кал

Надвиквам тишината,
мрак е зората,
когато носиш ми лед.

Къде се загубих,
в смъртта ли се влюбих,
щом разруха носиш безспир?

Дъждът ми нагарча,
сълзите си харча -
безсмислен копнеж...

Само розата така съумява
да се спъне във камък студен.
Счупих си отдавна бодлите
от айсберги около мен.

Обляна в помия,
със сълзи аз мия
безсмислено бялата си душа.

Махни ми за сбогом,
уви, май не мога
да живея със твойта любов.

Но как да те търся,
когато разтърси
целия ми нежен свят?
Уви, с кал си облят.