2.05.2008 г., 10:14

Бяла кал

1K 0 0

Надвиквам тишината,
мрак е зората,
когато носиш ми лед.

Къде се загубих,
в смъртта ли се влюбих,
щом разруха носиш безспир?

Дъждът ми нагарча,
сълзите си харча -
безсмислен копнеж...

Само розата така съумява
да се спъне във камък студен.
Счупих си отдавна бодлите
от айсберги около мен.

Обляна в помия,
със сълзи аз мия
безсмислено бялата си душа.

Махни ми за сбогом,
уви, май не мога
да живея със твойта любов.

Но как да те търся,
когато разтърси
целия ми нежен свят?
Уви, с кал си облят.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Сиси Валентинова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Разплитане на тишините

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Стаи за... отдих

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Ти

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Апостоле!

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Изгубих се в посоките на дните

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Жените на България

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...