Как мидичката с белите си длани

за сватбата си рокля изтъка?

Преминала коварните даляни,

не я докосна ничия ръка.

В съзряването дълго и полека

вградила бе в черупката си страст

и с пръсти някой пипне ли седефа,

на бялата магия идва час.

Разтваря се и перлите проблясват,

прииждат в нея морските вълни;

на чайките и гларусите крясък

от рупора на мидата звъни...

Кръвта ми още кипва Андалуска

от спомена за залива ни тих,

че той до днес за миг не ме напусна

и пиша закъснял за тебе стих.