Защо си отново със бели коси?

в очите ти сълзи, по лицето тъги...

Светът те прегръща с бяло облечен,

а ти си се вгледала в черното вечер...

Така ли се събуди?

С черни клепачи...

аз помня грима и червилото светло.

Сега си силно прехапала устни,

лице затъжено - реки пресушени.

Изпита от тревоги,

радостта ти я няма

и нямаш и сила душа да разголиш...

За тебе всичко е рана.

Доброто и злото демони са черни!

Не отрязвай косите си -

те посивяха...

но с тях ти отново беше жена.

Красиво ги решеше,

на слънцето блестяха,

не давай да падат

безмилостно сами!

С белег оставен

и сърце изтощено

дните те мъчат на старо легло,

ах, тази мъка човешка, злокобна,

наречена по старому Любов!