Кой ухапа тази нощ луната?

Кой я накара да плаче от болка

със сълзи, премръзнали

от човешко безразличие...?

А тя е сама...

Обречена вечно да скита

из чуждите небета и простори

и никога да не намери дом.

Тя е една – сред хиляди звезди

и тъгува, но кой ли ще я чуе...

и е все така сама...

И тази нощ, и идната,

и всяка друга тя ще скита...

Ще търси като бездомник,

ще плаче като сирак,

ще страда като самотник,

ще чувства като човек.

Луната грее и ще грее

незабелязано

обречено,

самотно,

тихо...