14 feb 2008, 14:20

Човек

  Poesía
883 0 1
Луната, тъмен враг на моя сън
разбулва булото на моя грях,
греха, че на тоя свят съм аз роден
и живея под похлупак заледен.

Слънце не ще огрее моя ден
и не ще пламне искра вътре в мен,
защото вкусих аз плода греховен,
но не беше той за мен дар любовен.

На люлката на спомена седях,
песента на забравата си пях,
лекувах раната от живота - смог,
бях аз вода и въздух на мъртъв бог.

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Страхил Събев Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

  • Страхотно, направо неверуятно! Много е добро (а аз бая подбирам ).

Selección del editor

Стаи за... отдих 🇧🇬

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...