Чуй мълчанието ми, защото възкресение няма

Обсидиан и хиацинт, мой нощен цвят,

прегърни ме и ми донеси

упойната и сладка забрава

и нека тя да пропълзи по спрялата ми кръв.

Мракът е топлата утроба

на всички невъзпяти въжделения

и нашата единствена обител,

далеко от камбаните на утрото.

Скосени са мечтите в тъжната сегашност

на линеещите ни сърца и само

свъсен дъжд с омерзение смразява

пеперудената крехкост на спомените

за всичко онова, което галехме с надежда

някъде в отвъдните онейрии

под сините кристали на невъзможно небе

и трепнещо притеснена взаимност.

Обсидиан и хиацинт, моя лунна сянка,

стопи неверието на устните в леда ми

и не слушай воя на забравата биещ

в олтара на поруганата навеки нежност...

Бродница призрачна скитам

в сумрачните зали на зловонния живот.

Гробница е моята душа,

за която дори дяволът би заплатил

със злато и срам.

Чудовищата във сърцето вият

в катакомбено смирение,

влачат опустошената плът

по мъртвите каньони на Валхала,

докато снегът прокърви

в жертвена скръб.

Отровното семе на излинялата страст

ще изпия до дъно,

а между бедрата ми, изящно разтворени,

гарвани се роят в пурпурен плам.

Чак тогава ще изтръгна всичко човешко от тебе,

студено мое хиацинтово момче,

с гротескните пръсти на влюбен вампир.

Нека завинаги и ден отгоре да върлуваме в мрак.