Очите ѝ са топли и се смеят,
и влюбен си дори, и да не си.
Ревнуваш скришом и от суховея,
погалил нежно нейните коси.

Тя цялата е песен и закачка,
и три минути мирно не стои.
И с устни зрънце гроздово ще смачка,
деня ти прежаднял да напои.

Ще нацелува падналите листи,
на всеки ще напише стиховѐ,
три гривни за ръцете си – лъчисти
от светлина сама ще изкове.

Ще приласкае котката бездомна,
щурците ще надпява неведнъж...
За песента ѝ все ще ти напомня
съвсем нарочно всеки следващ дъжд.

Парфюмът ѝ опиянява мрака,
безпаметно е влюбен в нея той...
И ти не спиш,  надяваш се да чака,
теб есента след първия завой...