Дъждът вали и тежките му капки

се спускат бавно по венчето

на едно поникнало случайно бяло цвете.

Листенцата му трепкат като бяла пеперуда

със измокрени крила, треперят, клюмват,

от водата натежали...

Дали дъждът ще ги отрони?

С тях дали ще си отидат спомените ми,

дали ще паднат във калта,

където ще загубят цвят и своята невинност?

Цветето превива крехко стъбълце.

То може би трепери от студа,

то може би се моли някому за нещо,

но няма никой да го чуе,

няма никой да го заслони.

В шума на капките заглъхва всичко

и тези хаотични и безбройни удари

нанасят тежки рани...

Листенцата му падат...

Дъждът затъпква ги в калта.

Стоя и просто гледам през прозореца -

не мога с нищо да помогна.

Трепери, стене то, главицата му

ще остане гола и приведена,

а чувствата ми падат заедно с листенцата в калта,

убиват ги студени струи пред мътните очи на локвите.

Дъждът ли е виновникът за всичко?

Не вярвам. Дъждът - това са моите сълзи,

които няма да изплача никога за теб открито.

И аз съм онова случайно цвете пред прозореца,

което няма никога дори да забележиш,

цветето, което съхне във дъжда,

цветето, което разцъфтя, за да го погалиш,

а ти ще го прескочиш,

ще го отминеш просто ей така

и няма никога да разбереш, че го е имало,

кога е прецъфтяло и колко е жесток дъждът...

07.06.2010г.