Цветно е в Пловдив през май . . .
Пълзи безкракият.
Пълзи по пловдивските улици.
Стъпва на босите си почернели ръце -
влачи тялото си през тълпите.
/Там, където би трябвало да са краката
има увити найлони превързани с ластик./
Тълпите са с мобилни телефони.
Някой говори,
някоя се смее.
Тълпите,чадърите,
кафенетата, слънцето...
Тълпите са с шарени дрехи.
Тълпите са цветни,
защото е цветно във Пловдив през май.
Пълзи безкракият.
Долу, под Джумая джамия,
край бляскавите магазини
надолу пълзи,
лази
със пръсти,
със лакти -
сред хората някак се движи.
- Нямаш ли количка? – не вика някой,
но някой иска да викне точно това...
Цветовете са ужасени...
Други цветове нямат очи.
- Няма ли държава?!
Горкият човек!
- Това човек ли е? – не пита някой,
но някой иска да попита точно това...
Гримът на жените ги пази.
Червилото почервенява.
Сакатият не спира.
Лази през краката.
Бори се с обувките,
минава край тях,
през тях...
- Ей,леко бе!
Ръцете бързат през фасове,
краката лазят след тях.
Петима униформени полицаи
поглеждат към бързащите,черни ръце,
към тялото,
което прилича на човешко.
Петима униформени гледат
как сакатият,
най – сакатият човек,който са виждали
бърза през тълпите и ги ужасява
с пълзенето си...
- Трябва ли да го разкараме от тук? – не пита някой
от тях, но някой от тях иска да попита точно това...
Обръщат се,
казват си нещо
и продължават.
Сакатият минава край такситата,
по старите павета и се скрива
от всички цветни,
безцветни,
ранни,
закъснели,
усмихващи се,
влюбени,
отегчени,
добри,
лоши
но
ужасени погледи...
Скрива се безкракият в една от знаещите много,
в една от тесните, вековни улички,
в “Капана”...
Денят продължава...
Сълзите ми
палят цигара.
Очите ми гледат и виждат
тълпите,чадърите,
кафенетата, слънцето...
Тълпите са с шарени дрехи.
Тълпите са цветни,
защото е цветно във Пловдив през май...
Пълзи по пловдивските улици.
Стъпва на босите си почернели ръце -
влачи тялото си през тълпите.
/Там, където би трябвало да са краката
има увити найлони превързани с ластик./
Тълпите са с мобилни телефони.
Някой говори,
някоя се смее.
Тълпите,чадърите,
кафенетата, слънцето...
Тълпите са с шарени дрехи.
Тълпите са цветни,
защото е цветно във Пловдив през май.
Пълзи безкракият.
Долу, под Джумая джамия,
край бляскавите магазини
надолу пълзи,
лази
със пръсти,
със лакти -
сред хората някак се движи.
- Нямаш ли количка? – не вика някой,
но някой иска да викне точно това...
Цветовете са ужасени...
Други цветове нямат очи.
- Няма ли държава?!
Горкият човек!
- Това човек ли е? – не пита някой,
но някой иска да попита точно това...
Гримът на жените ги пази.
Червилото почервенява.
Сакатият не спира.
Лази през краката.
Бори се с обувките,
минава край тях,
през тях...
- Ей,леко бе!
Ръцете бързат през фасове,
краката лазят след тях.
Петима униформени полицаи
поглеждат към бързащите,черни ръце,
към тялото,
което прилича на човешко.
Петима униформени гледат
как сакатият,
най – сакатият човек,който са виждали
бърза през тълпите и ги ужасява
с пълзенето си...
- Трябва ли да го разкараме от тук? – не пита някой
от тях, но някой от тях иска да попита точно това...
Обръщат се,
казват си нещо
и продължават.
Сакатият минава край такситата,
по старите павета и се скрива
от всички цветни,
безцветни,
ранни,
закъснели,
усмихващи се,
влюбени,
отегчени,
добри,
лоши
но
ужасени погледи...
Скрива се безкракият в една от знаещите много,
в една от тесните, вековни улички,
в “Капана”...
Денят продължава...
Сълзите ми
палят цигара.
Очите ми гледат и виждат
тълпите,чадърите,
кафенетата, слънцето...
Тълпите са с шарени дрехи.
Тълпите са цветни,
защото е цветно във Пловдив през май...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Ясен Крумов- Хенри Todos los derechos reservados
