Побеляла от истинност мидичка ти дава да я счупиш.
Седеф се рони на прашинки от въздишка.
Руска нощ и ритъм на дайре,
вените танцуват лудостно.
Подредената мъгла не можела да се стопи?
Лицемерност, която ще замеря с живи усмивки.
Направи ми заслон от есенни цветя,
вече ти признах могъществото...
Зависимост от глътки теб –
кристалността ми превърни във дъжделиви капки лава,
гореща и разливаща се по мъжа с най-нецелунатите длани.
Цветно ме рисувай сега,
не искам художник, а душата на малко дете...
Но без разводнености - не съм акварелна.
Боите ми с вода не се смесват просто.
Моето червено може да бъде само пулсиращo.
Не съм измислена, нито прекопирана.
Незавършена темпера върху ленено платно...
© Анна-Мария Николаева Todos los derechos reservados