Да изплачеш до сухост очите си
(на Даниела)
Тя разказва и протрива си пръстите,
загрубели да чистят из кръчмите.
Вече знае какво е носталгия:
"Да изплачеш до сухост очите си".
Как е слушала на океана вълните
да прииждат в душата и с тътен,
ала времето все не достигало
да прескочи да види лицето му.
Всеки ден как се будела с болката,
а заспивала във сърцето със вик.
И навътре преглъщала сълзите
за Родина, за дете и съпруг.
Как ожидала тънка, зелена тревичка
да погали нозете и боси,
и да пийне от чешмата водичка
с наранени от жаждата устни.
Тя говори. Аз я слушам и сещам,
че ще носи завинаги в себе си
тази болка да си вън от Родината,
"да изплачеш до сухост очите си".
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Евгения Тодорова Todos los derechos reservados
