Да си говорим прозаично
Емоцията изразявах в рими,
защото си живеех в собствен стих,
където всеки втори вдъхнови ме
и най-банално ред му посветих.
Клиширах вече всичките си мисли,
дори луната ми е с две лица
и вместо в нощите да я описвам,
играя си със нея на ези - тура.
Възпях и радостта, но и сълзите,
изпих и изворите с живата вода,
танцувах боса, падаха звездите,
а аз строях мечтаните си небеса.
Преследвах вятъра, засях полята,
напролет бухналия аромат събрах,
открих тринайсти цвят и у дъгата,
на него кръстих пламналия грях.
И мачках времето, посоки късах,
крадях от облаците бял сатен,
и никога не беше много късно
да лудна заедно с детото в мен.
Създадох приказки, с магии чудни,
по изгрев бродех в девствени гори,
щом мръкнеше, събуждах блудната
да пише сънищата в мъжките очи.
Но после... после срещнах Тебе.
Душата ми съзря желания покой.
Получих всичко! Толкова си земен,
че нереалностите ми, безброй,
отлитнаха с последния лиричен дим.
Потребността да списвам любовта
си тръгна. Взе и "поетесата" токсин.
Останах аз, щастливо влюбена жена.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Таня Донова Todos los derechos reservados
