Дафна

Кажи къде отиваш, нимфо красива?

В таз гора кога се ситен дъжд пролива,

кога най-красивото цвете разцъфтява

и с мирис омайва?

Стъпваш по тревата с крака боси,

разпиляла си по рамената медни коси.

Танцуваща, съблазнителна,

от Афродита по-пленителна.

С детска радост венци виеш

и лице сред дъбовите клони криеш.

Примамливо пееш песен

и възхваляваш Природата и тази есен.

Листата капят, пожълтели са,

усети на есенния дъжд мириса.

Да, той е благодат от лазурни небеса,

сътворени от Зевса.

Но, Дафно прекрасна - погледни -

чуждото присъствие усети.

Нададе нимфата красива вик

при вида на Аполониевия златен лик.

От Олимпа слезе той смутен.

От омайната красота пленен.

Ех, любовта дори боговете покосява,

а после ги дълбоко покрусява.

Ерос обаче, обиден на теб,

те търси навред.

И намери те, красиви Аполоне,

и сега ще отмъсти.

Ето - приготвя своята стрела -

тази, която убива любовта.

И в миг прониза на Дафна сърцето

и ужас ù покри лицето.

Бяга с нежните нозе,

скована от страха.

А Аполон след нея бяга

и ù казва да почака.

Обяснява ù се той в любов,

но нимфата не ще да чуе.

Таз стрела жестока

причини и на двамата толкоз болка.

Но Аполон е бърз, чевръст,

а Дафна падна върху земната пръст.

Вдигна очи към боговете -

молитва към тях зачете.

-Ах, превърнете ме в

цвете или дърво!

Само ме спасете от

златоликия бог!

И боговете се смилиха.

Помощта си на Дафна откриха.

Ето - ръцете ù клони стават

и листата им се раззелиняват.

В миг нимфата прекрасна

се превърна в чудно дърво

и сърцето ù е вече мъртво.

Спаси се тя.

А Аполон падна пред него на колене

и запроклина олимпийските богове.

Нежно клонче си откъсна

и от него сви венец.

-Отсега ти, дърво любимо,

Лавър ще се назоваваш

и вечно ще се раззеленяваш.

Твоите листа ще кичат

на победителите главите.