Оставам сред всички,

                 след деня;

оставам - макар осакатена,

                инвалид -

сред лъжата, фалша, суетата.

Не плача, няма, нали оставам преди да реша, че взели са ми крилете.

Ръцете - шоколад,

в очите свети меден грях.

Събуждам се в лица на други, не от теб,

политам с черните крила,

не съм и ангел -

просто суета.

И глухата аз показах пътя на теб - слепеца.

Ах, тръгвам си вече.

Простете, че взеха ми шоколада.

Вземете го, то във мен си е наслада.

И какво като моят свят е само мечти? Малко наивно. Дали?