Дали помниш като деца какви бяхме

Как общия път тогава деляхме

Колко красиви бяха наш’те мечти

Как грееха силно и наш’те очи

Колко голям за нас беше светът

Колко се радвахме всеки път

Щом заедно по улицата тичахме

Как силно и по детски се обичахме.

Тогава не вярвах че може би днес

Ще вървим от ден на ден и то без

Да знаем какво става с другия

Без да ни е грижа какво губиме.

Тогава за нас хоризонтът широк беше

Душите ни пълни бяха с копнежи

Умирахме да се смеем един на друг

И да успеем да уловим всеки свой миг.

Може би дълбоко тогава сме знаели,

Че няма да бъдем винаги заедно,

Че мечтите са само измама жестока

Че в живота пада се от високо,

Че може много да ни боли

Че може дори да бъдем сами...

Затова всяка минута улавяхме

И спомените никога не забравяхме.

Днес се обръщам назад с наслада

Споменът сладък е наш’та награда

Няма да забравя какво преживяхме,

Нито колко щастливи ние бяхме

Виж ни сега – отдавна пораснали

Но всъщност все същите сме останали –

Сега те боли, но се усмихваш,

а аз се шегувам, но всъщност ми липсваш!

20.08.2005