Когато в нас магията изчезне
и тръгне си унила... За беда
изгася тя звездите белоскрежни,
отстъпва мястото си на скръбта.
Прибира си крилата да отдъхне
от полета високоустремен.
А вятърът когато в тях заглъхне,
присяда тихо, шепнейки рефрен:
за вярата, изгаряща дъха ни,
за болката, сълзите, ревността,
за устните изплакали страха си...
за всички неизречени слова.
Когато в нас магията изчезне...
си тръгва и частица от страстта.
Превръща във мълчание стиха ми.
В сълза огромна сбира любовта.
А утре... нека да е друго време!
Запалена свещица в утринта!
Дано тъгата ни завинаги отнеме!
Дано е слънце... грейнало в дланта!