Дилемата

Едно Предчувствиие неясно

и трудно да се обясни

виси из въздуха безгласно

във летните последни дни...

Все още хълма зеленее,

но от стърнищата дими

и ранни угари чернеят-

в небето птица с грак лети...

С Душата само се усеща

или с инстинкт, а може би

и закодирано е нещо

ей тук, във нашите гърди:

по признаци неуловими

да знаем (просто ей така!..)

кога отиват си любимите

ни дни с разнежваща тъга!..

... Най- първо ще си тръгне Лятото,

ще дойде Есен, но и тя

поеме ли към Необята

ще тръгне с нея Любовта...

Това Усещане неясно,

че всичко дето предстои:

гори, разгаря се, угасва-

не може да се обясни!...

... И по космичните закони,

или по волята на Бог,

е все така откак се помни:

за всичко отреден е Срок!..

А някога (въпрос на Време!..)

е пак да станем на  Звезди,

и ново Слънце да приеме

за нас да грее може би...

Но имам днес въпрос към Бога,

или към всеки, който там

Светът ни е създал, без много

да мисли, че е неразбран...

-Как може да направи толкоз

красив, невероятен Свят,

но да насели с много болка

в един убийствен Кръговрат!..

-И все така да се създава,

но просто за да се руши,

и вярно ли е, че остават

безсмъртни нашите Души!..

-Добре, но как така самотни-

сами, без сетива, без Плът,

без някой даже да ги помни

във Вечността ще се въртят!..

... Тук мисълта ми се обърква:

О Господи, кажи дали-

ти във Творението сбърка,

та Дяволът ни улови!...

И виж го ти, стои на прага

и изкупува той Души,

а във замяна сам предлага:

Плътта ни да обезсмърти...

И ето ни сега Дилема

застанали пред Вечността:

Какво от тоя Свят да вземем-

Душата ли, или Плътта!...

Дали останали пречисти

отрекли всички „Грехове”

и всичките „греховни” мисли

да бродим като Духове,

или запазили Страстта си

в човешките си сетива

самата Вечност да прегазим

обезсмъртени във  Плътта!...

Коста Качев