...Tu me manques

 

Ние сме просто

склонни към самоубийство деца, 

които казват на други 

склонни към самоубийство деца,

че самоубийството не е решение.

 

Не пуша, 

но в огледалото

едвам се виждам 

през дима.

 

Ако бях литератор

щях да кажа -

прелюдия от тъжен фарс и 

завръзка от комична гавра. 

 

Кога ще се срещна 

с желанията си.

 

От толкова време 

съществуват само 

в главата ми,

че вече нямам амбиция

да ги видя наяве. 

 

Ако за момент са пред мен, 

после компютърът казва - изображението не е открито. 

 

Питам го -

как може ангел

да ми разбие сърцето? 

- Не са намерени съвпадения. 

 

Ангелите гният ли в ада?

 

Ще гниеш ли с мен?

 

Заклещен съм 

между желанието

да живея живота си 

и да избягам от него.

 

Възможно ли е 

да се възхищаваш 

без да поставяш себе си 

под въпрос?

 

Възможно ли е да градираш

без да се мразиш.

 

Ти си 

    моя тип съвършенство. 

 

Да, винаги има 

повърхностна причина 

да мисля, че ти си 

принцесата за мен. 

 

Влюбен съм в самотата.

 

Никога няма да съм 

толкова зает, 

че да спреш да ми липсваш. 

 

Извинявам се, че те обичах.

 

Не преминаваш 

през ума ми, 

живееш в него.

 

Знаехме всичко черно 

един за друг

и въпреки това 

се обичахме.

 

Иска ми се да знаеш и

колко ме съсипа

след като всичко свърши

без дори да кажем сбогом.

 

Как да искам 

най-доброто за теб, 

щом аз не съм част от него? 

 

Обичах те в грешното време,

времето, в което трябваше

да обичам себе си 

преди всеки друг.

 

Обичах това, което си била

затова обичам и това, 

което си.

 

Рискувах всичко, 

за да бъда с теб.

 

Не, исках да си 

мое притежание,

това не е любов,

това е просто похот.

 

И точно затова,

нямам право да се чувствам

както сега, но това, 

че нямам право,

не значи, че не съм 

на крачка от смъртта. 

 

Мъдър съм, 

защото познавам другите, 

но живея далеч от просвещението, 

защото не познавам 

себе си. 

 

Слушам тишината, 

за да чуя думи, 

които ще ме просветят. 

 

На едно решение далеч съм

от това да те забравя,

но не мога да го взема.

 

Адът е разстоянието 

между хора, 

които мислят 

един за друг. 

 

Раят не е живот 

след смъртта, 

а избор, 

които всеки атеист 

може да направи. 

 

Дадох ти силата 

да ме разрушиш и 

очаквах да не го направиш...

 

Не бяхме изцяло открити,

но се преструвахме, че сме 

и някак това бе 

достатъчно за мен. 

 

Привързваме се към всичко, което ни разсейва 

от това да бъдем себе си. 

 

Опитвам се да си те спомня

и да те забравя

едновременно. 

 

Как да живея 

в сегашно време,

като минало несвършено 

ме преследва. 

 

Мога ли все още да се върна

във времето, в което

всеки интервал между нотите на ежедневието

 не беше изпълнен с мисли за теб.

 

Не ми липсваш,

липсваш от мен. 

 

Но не те искам обратно. 

 

Същността ми отдавна

не съвпада с поведението.

 

Егоистично е, 

че очаквах да ме спасиш. 

 

Няма светлина,

трябва да се науча

да виждам в мрака.

 

Успя да прочетеш

онази глава от живота ми,

която никога не чета на глас.

 

Не ме спасявай,

помогни ми да се заобичам.

 

Всеки път щом се засмееш

си спомням защо ти простих.

 

Чудя се дали съществувам

в умовете на хората, 

с които спрях да общувам.

 

Никога не съм 

сигурен за нищо,

а бях толкова сигурен за теб.

 

Реалността не е даденост,

взимам полезна 

дневна доза блян, 

за да остана 

част от нея.

 

Може би наистина ме обичаше

щом след всички болки

още говерше със същото вълнение

и не бе загубила дори капка себеуважение. 

 

Тогава защо се случи така, 

че ти дадох повече отколкото

си способна да върнеш? 

 

Не искам да вярвам, 

че ще те имам, 

искам да вярвам, 

че ще съм цял

дори и да те нямам. 

 

Искам да чуя 

ритъма на сърцето ти, 

да заспя в ръцете ти, 

да те усещам, 

да се изгубя в емоцията, 

която плътта ти ми доставя 

и да забравя, 

че съществува свят.

 

Как да вярвам, 

че ще съм цял? 

 

Измъчвам се, защото страдам 

по г р е ш н и т е причини, 

по г р е ш н и т е моменти.

 

Не искам да жертвам достойнството си 

в името на съдбата,

такава каквато искам да бъде.

 

Да ти кажа ли, 

че съм непрестанно 

буден посред нощ? 

 

Не се нуждаех от никого 

и изведнъж станах 

изцяло зависим от теб. 

 

Искам да съм 

влюбен в живота. 

 

Щастието ми бе в ръцете ти

и гледах как бавно се изхлузва докато накрая 

ръцете ти изтръпнаха 

и просто го пусна.

 

Надявам се не знаеше, 

че ще се счупи на толкова стъклени парчета, 

че няма да можеш 

да ги събереш, 

без да се порежеш. 

 

Самотен не е 

равнозначно на готов. 

 

Нека съм парадокс - 

нима градовете от руини 

не спират дъха на всеки, 

които ги погледне? 

 

Прекалено си значима,

за да бъдеш с хора,

които мислят, 

че не си. 

 

Надявам се да намериш някой,

който с нетърпение очаква да отплава 

по простора на ума ти.

 

Някой, който знае, 

че ти си единственото море

заслужаващо да се изследва.  

 

Бия по стените на съзнанието, 

може би някой ще чуе

и ще ми помогне

да избягам.

 

Кошмарите са 

примесени с любов. 

 

Думите ми 

изопачават мислите. 

 

И ти ли храниш 

чувствата си със спомени?

 

Чувствам, че вече не знам

какво чувствам. 

 

Малките моменти са 

по-големи от всичко, 

което въображението ни 

може да си представи. 

 

Колкото и да се опитваш,

не можеш да забравиш

нето един детайл.

 

Затова си всяка вечер

в среднощната фантазия

и всяка сутрин 

в ранобудния ми спомен. 

 

Ако мога да обичам 

грешния толкова,

колко ли ще обичам правилния? 

 

По спомена ли страдам,

или по изгубения 

щастлив човек, 

който бях.

 

Ако чакам да бъда готов

ще чакам докато 

затворят ковчега.

 

Но как да не чакам

като все още си

дефиницията ми за перфектно. 

 

Думите или тишината 

имат по-тягостни последствия?

 

Може би не трябва 

да те търся там, 

където те загубих.

 

Трябва ли да приема,

че да имам дробове,

които могат да дишат

и крака,

които могат да изкачват планини

е достатъчно? 

 

Ако се събудиш и осъзнаеш,

че вече съм ти чужд, кажи ми, 

не ме оставяй да познавам.

 

Как да те опиша?

 

Сякаш съм изгубил нещо ценно

и изненадващо се появява

някъде където въобще не съм очаквал. 

 

Толкова причини да се откажа,

само надеждата ми каза -

опитай пак.

Толкова причини да останеш,

кой ти каза да се откажеш? 

 

Границите ми в момента

са страховете, 

които така и не посрещнах.

 

Искам да се кача на самолет,

без да знам накъде лети.

 

Не съм символист,

но усмивката ти блести

сякаш си погълнала звезда.

 

Ще дойде ли ден, 

в който името ти

няма да поражда 

тъжна усмивка ?

 

Дори хората да бяхме слепи,

пак щеше, да впечатлиш всеки.

 

Искам да забравиш 

какво чувстваш 

и да си спомниш 

какво заслужаваш. 

 

Може би ребрата ми са счупени - 

боли адски щом вдишвам.

 

Любовта е кратка, 

забравата трае до 

смъртта на спомена. 

 

Липсва ми да усещам

как вятъра се оглежда в мен. 

 

Дори походката ти е изкуство.

 

Не говориш, 

пееш спомени.

 

Нека поръчам два 

коктейла Самота,

по-добре отколкото 

да пиеш сама.

 

Страх ме е от смъртта,

но ако смъртта си ти,

с радост бих ти дал живота си.

 

Може би е добър късмет, 

че не видях желанията ми

да се сбъдват. 

 

Не те мразя, 

разочарован съм, 

че се превърна във всичко,

което каза, че не си 

и дори презираше.

 

Отминалите сълзи 

не ме карат да се смея,

но отминалите смехове 

ме карат да плача. 

 

Грешно ли е, 

че искам да си спомняш

какво имахме  

и да съжаляваш за всичко, което направи, 

за да нямаме нищо сега.

 

Грешно е. 

 

Дори кутията на Пандора

може да бъде подарък. 

 

Направи ме по-силен,

въпреки че силата не лекува,

само защитава 

от бъдещи рани.

 

Не връщай времето,

в което значех нещо,

но моля те,

не се влюбвай, в някой, 

който се отнася с теб 

сякаш си обикновена. 

 

Искам да плача за илюзията,

която се разби,

щом видях как

блясъкът в очите ти,

се промени. 

 

Нито любовници,

нито приятели,

нито врагове, 

просто непознати

с много общи спомени.

 

 

Ние сме просто

склонни към самоубийство деца, 

които казват на други 

склонни към самоубийство деца,

че самоубийството не е решение.