Днеска
Белият лист на бюрото отново ме чака,
самотен от седмици, тъжна гледка.
Как сега да му вдъхна живот - сърцето ме боли, стяга.
Навън мрак, пустота, улиците пълни с хора,
но все отчаяни, унили, щастието отдавна забравили.
Вкусът на живота изчезна, остана от него само горчилката.
А когато вкъщи се прибера, празнотата ме задушава,
стъпква и смачква, миналото като стар приятел ме връхлита
и аз му се радвам, толкоз ми е мило и приятно,
но от очите сълзи капят странно. Мъката убива човека,
само аз оставам накрая...
Къде изчезна живота, търся го в очите на хората,
търся го в своя дом, но защо ли не го намирам...?
Сякаш живея сред живи мъртъвци, красиви, но нещо липсва,
нещо бавно от света си отива. Животът ни се изплъзва,
някои не издържа и си тръгна, жалко, загуби, тежко е...
Натъжи се той, поетът, чувствителен е, страда за човека,
придърпва листа бял и пише за мъката нечовешка,
сполетяла хората, за живота вял днеска...!
© Десислава Павлова Todos los derechos reservados