Днеска

Белият лист на бюрото отново ме чака,

самотен от седмици, тъжна гледка.

Как сега да му вдъхна живот - сърцето ме боли, стяга.

Навън мрак, пустота, улиците пълни с хора,

но все отчаяни, унили, щастието отдавна забравили.

Вкусът на живота изчезна, остана от него само горчилката.

А когато вкъщи се прибера, празнотата  ме задушава,

стъпква и смачква, миналото като стар приятел ме връхлита

и аз му се радвам, толкоз ми е мило и приятно,

но от очите сълзи капят странно. Мъката убива човека,

само аз оставам накрая...

Къде изчезна живота, търся го в очите на хората,

търся го в своя дом, но защо ли не го намирам...?

Сякаш живея сред живи мъртъвци, красиви, но нещо липсва,

нещо бавно от света си отива. Животът ни се изплъзва,

някои не издържа  и си тръгна, жалко, загуби, тежко е...

Натъжи се той, поетът, чувствителен е, страда за човека,

придърпва листа бял и пише за мъката нечовешка,

сполетяла хората, за живота вял днеска...!