С пришки покриха се вчера ръцете ми.
Свърших с дървата, но имам на двете.
Спах като къпан. Така уморен, че
чух във просъница баба как рече:
- Мите, съвсем си останал без сили!
Ваньо те търси на два пъти, мили!
Сънен съм още, но дядо набирам.
Никой не вдига. След малко вибрира
моята Nokia, скача в ръцете ми.
Мери звъни: - Добро утро, момчето ми!
Дядо ти каза, че утре се връщаме.
Пак ли на баба си Койна във къщата
ти ще останеш? И тука те чакаме.
Аз замълчавам в неловко протакане.
Мога със тях във града да съм винаги.
Мери не знае ли, че съм пристигнал
точно за баба ми Койна на село?
- Ще си помисля! - лавирам умело
и ѝ затварям без отговор. Ставам,
бързо обличам се и наблюдавам
кучето как си опъва синджира.
Иска свободно да тича и мира
с лая си буен на спящ да не дава.
Ще се разходим до дядо, решавам
и му изнасям от бухтите двечки.
Петльо с кокошките пак се е спречкал
и е настръхнал червения гребен.
Двора в зелено е вече затревен,
а до чешмата лалета се кипрят.
- Мите, млеко за попарка съм сипала! -
баба ме кани, вратата открехнала.
Може и друго дори да е спретнала,
че е доволна жената от мене.
Тука животът тече без промени -
бавен, разлят като мляко в паница.
Тази старица, нали е умница,
сякаш в сърцето ми право поглежда.
- Нещо кахърен, ти рожбо, изглеждаш!
Права е. Мисля с тревога за Таня.
Търсих я вчера, но нищо не стана.
Липсва ми! И без гласа ѝ съм тъжен.
Аз обещах да се чуем и длъжен
съм да опитам отново. Звъня ѝ.
Късно е. Сигурно вече е станала.
- Митко, здравей! Аз сънувах те снощи!
- Тъй ли? Разказвай! - Забравих го още,
щом сутринта си отворих очите.
Помня за нещо че бях ти сърдита.
Може би, дето замина далече...
- Туй ли било? Утре идвам си вече.
Таничка, вярвай ми, липсваш ми много...
Аз неспокоен съм, чувствам тревога!
После мълчим, само дишане чува се.
Зная, че тя като мене вълнува се
и я усещам на рамото сгушена.
Утрото бе от тъгата опушено,
но се усмихва сега обещаващо,
като лале през април разцъфтяващо.
- Майка ми вика ме, Митко, затварям!
- Тръгвай, аз в мислите с тебе оставам! -
бързам да кажа последно накрая.
- Вече и аз го усещам и зная! -
изчуруликва гласчето ѝ нежно.
Аз изхвърчавам със скорост летежна,
тъй че се чуди какво ли ми става
баба ми. Тайна е и не издавам.
Тръгваме двама със Вежен към дядо.
Радостно пее сърцето ми младо.
Мери разсажда цветята на двора.
Дядо ми сменя дъска на стобора,
но ми помахва с ръка отдалече.
- Хайде бе, Мите, затъжих се вече!
- Идвам на помощ! Какво да подхвана?
- Мен ако питаш, то май не остана!
Мрежата само помощника чака,
че се е свлякла в снега тя и яко
дърпане иска за стълб да се върже.
- Тука съм вече, ще стане тя бърже! -
казвам и спускам се аз да помагам.
Пришките много ми пречат, но стягам
колкото силички имам. Накрая
тази ограда готова е. Зная,
че и на дядо аз бил съм полезен.
Циганска баница прави ми с резен
двоен от селския хляб - тип погача
Мери. Аз бързам обратно, обаче,
и си дояждам по пътя със Вежен.
Той е доволен и самоотвержен
брани ме от настървило се куче.
Кой ли на обич пък него е учил?
Мери очакваше в тях да остана.
Може обидена да е и рана
аз на душата ѝ да съм нанесъл,
но като знам, че отвън е изнесла
столче и чака ме баба ми Койна,
как да зарежа женицата болна?
Нека и тя разбере, че обичам я!
Хайде, приятелю Вежен - да тичаме!
Следва:....
© Мария Панайотова Todos los derechos reservados
Добре сте ми дошли и нека днешното слънце ви зареди със здраве и отвори път на мечтите ви!
Благодаря ви!💟