Дните ми са розов захарен памук -

красив наглед, ала понякога безвкусен.

А нощите тежат от недоверие.

Във въздуха витае неизреченост.

Сърцето ми е празно като есенно гнездо.

Напуснали са го мечтите-птици.

Фантазията ми рисува ледени цветя,

плете дантели по стъклото на небето.

Предчувствам неизбежно разминаване

с героите от сънища измислени.

И кръговете тъмни под очите ми

приличат ми на кръговете  Адови.

Надолу слизам по спиралата на чувствата.

Надявам се, че в края на възможното

ме чака топлината на ръката ти.

Не спирам някак пламенно да вярвам,

че споменът за теб е зимна приказка.

Да, често я чета преди заспиване...

Така  по-лесно  дните - розов захарен памук -

стопяват се безмълвно и безрадостно,

преди надеждата им светла да съм вкусила...