За пореден път се събуждам, а до мене спят спомени.
Тиха съм и на пръсти покрай тях се измъквам.
Във банята вече ме дебнат, смеят ми се, аз гоня ги,
но те ми крещят и надвита от тях, млъквам.
Полепят по мене нахално и започват да ми разказват,
а аз след 100-тния душ даже не мога да ги изтрия.
За тебе все ми говорят, като в ад ме наказват,
напомнят, че вече те няма, аз опитвам сълзите да скрия...
Извън къщи ме чакат, по всеки път, който поема,
а пък аз, колкото и да бягам, все съм зад тях - ти си пред мене.
Търсих много, но няма... исках чуждо сърце да наема,
Светът ми е вече поробен, душата ми - примирена.
И се опитвам да вярвам на тези, които май никой не слуша,
които разказват за времето и увещават, че то лекува...
Но от утре започвам, а днес пак там ще се сгуша,
ще полегна до спомена и отново ще засънувам.
© Таня Момчева Todos los derechos reservados