За пореден път се събуждам, а до мене спят спомени.

Тиха съм и на пръсти покрай тях се измъквам.

Във банята вече ме дебнат, смеят ми се, аз гоня ги,

но те ми крещят и надвита от тях, млъквам.

Полепят по мене нахално и започват да ми разказват,

а аз след 100-тния душ даже не мога да ги изтрия.

За тебе все ми говорят, като в ад ме наказват,

напомнят, че вече те няма, аз опитвам сълзите да скрия...

Извън къщи ме чакат, по всеки път, който поема,

а пък аз, колкото и да бягам, все съм зад тях - ти си пред мене.

Търсих много, но няма... исках чуждо сърце да наема,

Светът ми е вече поробен, душата ми - примирена.

И се опитвам да вярвам на тези, които май никой не слуша,

които разказват за времето и увещават, че то лекува...

Но от утре започвам, а днес пак там ще се сгуша,

ще полегна до спомена и отново ще засънувам.