Красотата за утре са моите мисли.
Добрината ли?  Тя е въже за през брод.
Ако мога да почна, ще почна начисто
за идеите висши на моят народ.

Не на тия, които се борят за слава,
а на тия, които въжето виси.
Всеки свойта съдба заслужава,
но съдбата понякога адски боли.

На ония, които се гаврят с народа,
ще им плюя в сурата, защото съм прям.
Пред завеса от дим всеки търси изгода,
но защо ли димът го превръщат във храм?

Мойте вени туптящи от гняв ще се пръснат,
а сърцето е вече залутан компас.
Обграден съм от злоба, газя по мръсно,
но опитвам да бъда и с лице и със глас...

Не умея да трая, когато стрелите
се забиват в невярната сложена цел.
Кърви ми душата, сълзят ми очите.
Глупостта е на почит и то без предел.

Не вярвам в лъжата, когато е чиста.
Мълчащо, болящо преглъщам света.
Болката нижа подобно мъниста,
които си слагам да висят на врата.

Дишам на паузи, сякаш съм болен.
Плюя ония кървящи неща.
Знам, че съм истина, под натиск огромен.
Даже отдолу аз им тежа...