Дочуто...

           И падаха боси звезди

           като бели кошути

           над селото...

           Останаха без покриви

           къщите,

           без ръцете на майстора,

           онези, мъжките...

           А то си беше само село,

           село за обичане...

           Нощем някой е минал,

           яздейки приказни,

           бели коне,

           събуден от нечии викове.

           И сребърна диря оставил

           там, над храма...

           от сляп щъркел дочута,

           облякъл фрак

           от небето назаем

           и по следа от сребро

           тъжно куцукащ,

           в камбанарията тиха

           слиза да свие гнездо...

           А долу вратите

           са здраво залостени...

           Бог не пуска търговците

           вътре, във храма,

           само свещица

           тихо догаря,

           без пламък...

           А някой сънува камбани

           тихи, беззвучни,

           камбани без църкви,

           празни и тъжни

           като сърцата на мъртвите...

           Месечината,

           тихо полегнала,

           сипе лунния прах,

           без радост,

           със звезден черпак...

           С очи я открадна сърна

           и се скри в тъмнината,

           а вплела кошутени стъпки

           в косите си,

           спи тишината...

           в очакване

           на светла зора,

           стаена във нежно вълшебство

           на фея добра.

           С кървав писък

           блестяща  звезда

           мрака прогонва,

           от Бога дарена,

           толкова млада...

           и така непокорна...!

           Тихи стъпки водят

           към светъл и топъл прозорец,

           зад който красива жена,

           облечена в синьо,

           ниже огърлица

           от изящни сини слова.

           На перваза, до нея,

           поседнал денят,

           брои пеперуди,

           безброй полетели

           от сънища нежни на други...

           И сълземузика звучи...

           в сълза търкулната

           от перо на поет...

           измива мрака в душите ни

           и за обич пее...

           Толкова хубаво...

           ах, как ми е хубаво с нея...

           Едно поточе

           събира любов и сълзи,

           за да погали утре

           зеленото

           на нечии любими очи...

           Някъде,

           жълтодюлеви прелести

           капят с позлата...

           с пендарени глътки

           слънцето отпива

           от топлото лято...

           А някой отново рисува

           с нови багри,

           с нови четки

           заспалото село...

           А наоколо все тича,

           недокоснато в здрача

           на лунните нощи,

           малкото ми конче,

           Звездочело...

                                                    С благодарност за красивите фрази от стихове

                                                    на Парнар,  на Тома,  на Веска, на Креми, на Пинче,

                                                    на Елица, на Анита, на Мая, на Дарче, на Криси,  на

                                                    Двата Вълка, на Смиф, на красивото присъствие на

                                                    Фея,  на Джейни, на Таня, на Анета, на Дочка и на

                                                    всички момичета и момчета в сайта и в моите стихове.

                                                    Не е излязло това уточнение от копирането.