Дон Кихот се отказва от лудориите си
Не знам какво е поражение... кой казва, че съм луд?
Идалго с малка хасиенда, читател влюбен и мечтател.
Поезията е доспехи, бита – роман (но трафаретен), на копие
от стария таван ги вързах, и ето ме – Добрия Дон Тъга.
В коравите гета на Андалусия издигах вятърни корсети.
Кикотеха се селски деви. Мъже, овъглени до грубост,
поиха крантите си в моите брътвежи и в бъчвите
наливаха до винено статуквото на своя жалък жребий.
Принцеси и каторжници калъпиха от мен палячо,
за трон на Ланселот пастирчето научих да жадува.
Церих срама на другите, а аз дете в душата носех
и търсех неуморно портите на рая до божур и люляк ....
Ръцете ми не са железни, там нежни вени бият
и кожените ръкавици по приличат на Филип и Мерлин.
Тиктака времето инфарктно и феите затварят прага
помежду ни. Приятелството е любов с коварство.
Не съм се бил за слава, а фарса е скроил Караско:
бръснарите щом мъдри стават, а с виното се утешават
свещениците всеки божи ден – светът глупеца уважава,
а в ризница и в клетка оковава поета с неговия ум.
Отивам си от моя свят, че в този как мечти и рими
до овнешкото с лук да събера? Слугините дебели
накълцват ситно със сланина идеите на Дон Глупак.
Херцози бледни са плебеи, а Санчо с ум –аристократ...
Поет да бъдеш във тълпата, герой на своя идеал –
не може да умре душата на оня, винаги копнял.
Една планета от мечти, събрани на върха на пика,
там Свободата е во веки желаната кралица.
© Златина Георгиева Todos los derechos reservados
... няма начин, никога няма да се откаже!
Сигурна съм!