Дон Кихот се отказва от лудориите си

Не знам какво е поражение... кой казва, че съм луд?

Идалго с малка хасиенда, читател влюбен и мечтател.

Поезията е доспехи,  бита – роман (но трафаретен), на копие

от стария таван ги вързах, и ето ме – Добрия Дон Тъга.

В коравите гета на Андалусия издигах вятърни корсети.

Кикотеха се селски деви. Мъже, овъглени до грубост,

поиха крантите си в моите брътвежи и в бъчвите

наливаха до винено статуквото на своя жалък жребий.

Принцеси и каторжници калъпиха от мен палячо,

за трон на Ланселот пастирчето научих да жадува.

Церих срама на другите, а аз дете в душата носех

и търсех неуморно портите на рая до божур и люляк ....

Ръцете ми не са железни, там нежни вени бият

и кожените ръкавици по приличат на Филип и Мерлин.

Тиктака времето инфарктно и феите затварят прага

помежду ни. Приятелството е любов с коварство.

Не съм се бил за слава, а фарса е скроил  Караско:

бръснарите щом мъдри стават, а с виното се утешават

свещениците всеки божи ден – светът глупеца уважава,

а в ризница и в клетка оковава поета с неговия ум.

Отивам си от моя свят, че в този как мечти и рими

до овнешкото с лук да събера? Слугините дебели

накълцват ситно със сланина идеите на Дон Глупак.

Херцози бледни са плебеи, а Санчо с ум –аристократ...

Поет да бъдеш във тълпата, герой на своя идеал –

не може да умре душата на оня, винаги копнял.

Една планета от мечти, събрани на върха на пика,

там Свободата е во веки желаната кралица.