Не бях аз, друга бе
тази, дето го обичаше.
Която устни му целуваше,
на думи му вярваше
и в любов му се вричаше.

Да не съм била аз,
друга в мен се е вселила,
друга - глупава, наивна.

Друга, друга искам де да беше,
не да помня, че аз съм била,
че аз съм си го надробила.

Никой друг така не може
на тепсия себе си да предложи.
И защо? Срещу какво насреща?

Не! Нечовешко е да се изгубиш,
себе си собственоръчно да погубиш.
Не! Била е друга! Не я познавам.

Не познавам тази, що себе си подарява.
После питат я: "Защо, момиче, кажи защо?"
А тя мълчи и хълца "... защото..."

Защото друга е! Не била съм аз тогаз!
Коя е тя, каква е?
В огледалото не я познавам!

Ха! Да я гледам аз не мога.
Сляпа и тя не се вижда сама си.
Как погубила бе по тоя ума си.

Глупачка умопомрачена, умопобъркана!
Загубена в собствените си илюзии.

Сега аз вече виждам я и осъзнавам.
Ама казвам ви на всички: Не я познавам!

Не бях аз, друга е била.
Ако не вярвате, ще ви го докажа!
Ред по ред историята ще ви разкажа:

Тя беше нервна, уморена, без душевен мир и почивка.
А аз съм спокойна, уравновесена и винаги, винаги с усмивка!
Тя беше тъжна, обидена, на всеки винаги крива.
А аз съм жизнена, весела, някои казват, че дори съм красива!
Да им вярвам склонна съм, защото всеки знае:
усмихнатият, спокойният, щастливият човек най-силно сияе!

30.04.-1.05.2010г.