Сам без лице.
А очите му
все към мен
безпомощно вперени...

Но аз не съм там!
Аз съм някъде.
Тичам.
Потънал във сънища
и сам превърнал се в сън -
по-реален от всички
отсечени дънери
(някога стройни дървета),
които той вижда по пътя си.
Там някъде.
Сред хората.
Сам.

И всяка вечер събуждам се
докато той бавно заспива
сред тях,
в тяхната сянка
и в техния (без)личностен
крах.

Той е мен,
а аз - него,
но никога не сме се срещали
от страх
да не се харесаме...

***

Моето слънце топли нощта,
но мечтая
за слънчеви дни.
Искам някоя нощ
със кинжала на смисъла
да убия безличната версия
на моето аз от деня!

Но дали е разумно?

Дали?