Душата ми се рони ситно

в дъжда на тъжните ми дни.

Спокойствието ми привидно - 

докрай то ще се изпари.

Душата ми умира неусетно,

дерат и кожата провалите

И още съм си все там, дето

бях някога, но без печалите,

които все издраха ми душата;

но още вярвам и се боря.

Върви към гибел тя, горката,

а аз пък нямам що да сторя.

Не ме харесвай ти по външност,

не се надявай и на хубав секс,

не ме желай за сладко бъдеще,

не ме желай дори за нощ на екс.

Не ме харесвай мен, когото виждаш,

не онзи джентълмен, с който излизаш.

Не гледай мойте устни и очи,

а виж душата ми, дето кърви.

Обичай нея! Клета и издрана!

Целувай - вместо мене - всяка рана,

че аз съм като нея - слаб, ранен.

Целувай нея! Забрави за мен!

Не се лъжи от моята усмивка,

не се мами от моя звънък смях,

че в дългите години аз покривка

от смях и ведрост изтъках.

Махни завесата на мойта външност,

гали душата ми с очи,

гали я с дъх - това е мойта същност! 

Това съм аз и много ме боли.

Не се лъжи, че с мене ще е хубаво,

И знай, че твоето време е изгубено,

ако очакваш мен като подарък.

Защото аз съм за сърцето камък.

За жалост, знай, че аз не съм разтуха,

По скоро, аз за теб - досада глуха.

Да, аз съм мъж, а ти - жена,

Но аз съм слабия. Ти - силната.

Словата ти натискат всяка рана,

но стена, щом поискаш да избягаш.

Че на душата моя трябват двама

дълбоките и рани да зарастнат.

Рано или късно ще узнаеш

аз какъв съм - ще се махнеш.

Но преди да тръгнеш, миг поспри!

Прегърни ме - слаб, но истински.

Рано или късно ще узнаеш

аз какъв съм - ще се махнеш.

Хайде, вече си иди,

да не видиш моите сълзи.