Бял лист, перо и мастило,
а душата плаче, и мълчи.
Говори без да може да спре,
Но думите не стигат да говори.
Сякаш че за миг няма смисъл,
но изведнъж всичко има смисъл.
И продължава тя да плаче…
Но с усмивка се изправя…
Дали и е писано да бъде жива,
или тя избира вечно да е жива?
И смятаме ли я за обречена?
Или мислим я за даденост…
А може би тя просто е себе си,
не може да се отрече от себе си…
Имат ли отговор въпросите?
И нужни ли са и те на душата?
Когото плаче, тя просто плаче
Когато се радва, тя се радва.
Вече толкова просто изглежда,
но ние го усложняваме вечно.
Каквото и е нужно на душата?
Ние не можем да и го дадем.
Не можем да и го отнемем.
Но можем да го създадем.
Както се създава музика без думи,
така създава се и любовта…
Любовта е музика и музиката е любов
И друго не е нужно, ключът е това…
© Лили Вълчева Todos los derechos reservados