(елегия за късната любов)
Отива си, преметнала през рамо срещите,
които забраниха частните недели.
Отива си, а фаровете на насрещното
отхвърлят сянката ù - щрих по мантинела.
Прекрачва уморена, без посока в тъмното,
и дрипав скитник - дрехата ù се развява.
По щурчовото лоно си калесва стъпките,
а нощното поле до косъм я стопява.
И сриват се под късните й крачки, с ням въпрос,
безименни цветя, узряла ръж, пшеница,
а тя блуждае изранена, гълта пътя бос, ...