Душата й - изранена, сърцето й - разбито
(елегия за късната любов)
Отива си, преметнала през рамо срещите,
които забраниха частните недели.
Отива си, а фаровете на насрещното
отхвърлят сянката ù - щрих по мантинела.
Прекрачва уморена, без посока в тъмното,
и дрипав скитник - дрехата ù се развява.
По щурчовото лоно си калесва стъпките,
а нощното поле до косъм я стопява.
И сриват се под късните й крачки, с ням въпрос,
безименни цветя, узряла ръж, пшеница,
а тя блуждае изранена, гълта пътя бос,
с кървавящите пети на мъченица.
Отива си, с джобове пълни с късни мигове -
прогонена, неискана и нецелуната.
Отива си, с присъда "Няма нищо сигурно",
и слива се в сълза последната секунда.
Тя носи в шепи за подарък толкова неща -
(сама не помни някой да ги е поискал).
Върви отчаяна и гладна, и плете крака,
и примирена свежда сянка все по-ниско.
Смален до запетайката на апостроф,
към хоризонта, силуетът ù топи се...
И няма никъде подслон за късната любов -
кому е нужно колело без спици?
Радост Даскалова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радост Даскалова Всички права запазени
