Душата на вятъра
Не попитах душата на вятъра
накъде този път лъкатуши.
Не попитах, а просто се взирах
над просторите звездни и сини.
Не попитах дори на сбогуване,
докога все така ще боли.
Примирена надянах си кръста
и до днес си го нося... уви.
Всеки път е навярно илюзия
за посоки към нечии длани,
всеки друм отеснява за двама
и допълва душата със рани.
Слепи пътища водят сърцето ми
към нозе, приковани на кръста,
още в себе си нося сълзите,
да измия греха от очите.
Ако капчица светла любов
в мен със утрото тихо прокапва,
ще намеря в сърцето си брод
към душа от любов побеляла.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Евгения Тодорова Todos los derechos reservados
