Два коня пропускат в душата ми, в живота - тази шахматна дъска.

Веднъж яздя белия, веднъж черния и се стича косата ми по гърба.

Пясъчен часовник във времето, което не мога с фиба да прибера 

(да спра)

Грижа се и за двата коня – едновременно и ги гледам в съня си,

как почиват под лунна светлина.

Тя луната знае всичко, инак как би разказала на своя брат – слънцето,

всичко това.

Няма да вържа конете! Никога!

Обичам ги, както черния - „Ад“, така и белия (него кръстих Рай)

Знам, че животът е приказка и всичко започва с

„Имало едно време…“

и завършва с „Край“

(Конете са чифт, както очите ни).

Сега местя поредната пешка , с усмивка към офицера

и виждам в графа „Забележка“ –

„Ученичката, отново не слуша в час“

04.08.2021г