Изгубен между мрак и тишина…
За мене спряха думите да значат…
Защо съм станал толкоз’ мнителен, кога сърцето лед скова?
… когато в огледалото видях очите си да плачат!
Качулката ми дава нов визьор…
Нова призма… Друг ъгъл, от който мога да погледна…
Едва когато е настанал пълен мрак и хубостта на всички е една,
личи дали душата на човек е бедна…
Нагледах се на визии “ала Монро”…
От най-наточената се порязах…
Дали научих нещо? Да! Какво?
Когато забелязал си, че яздиш мъртъв кон… И слязох.
Дали не паднах…?! Мисля… Не!
Ако пък само бе веднъж, то може би… Летял съм?
Дори обесен от усмивката й знам едно,
че преди момента пред тунела бял, трептял съм…
Дали съм спрял да бъда? Не!
Във миналото имах най-прекрасното си бъдеще…
Завиждам му, завиждам и на себе си, че се огледах във онез’ очи по-чисти и от тези на дете…
Щастието казват е било въпрос на гледище…
Да бъдеш огън карма трудна е! Помни…
Поставена ти е задачата да пазиш винаги в семейната камина топлещ пламък…
Въпрос на време е кога и как внезапно спътникът ти във живота ще се появи,
но трябва винаги да си подготвен за посрещането в своя замък…
© Съби Седник Todos los derechos reservados