Две думи малко са, а пък три са много...

Изгубен между мрак и тишина…

За мене спряха думите да значат…

Защо съм станал толкоз’ мнителен, кога сърцето лед скова?

… когато в огледалото видях очите си да плачат!

Качулката ми дава нов визьор…

Нова призма… Друг ъгъл, от който мога да погледна…

Едва когато е настанал пълен мрак и хубостта на всички е една,

личи дали душата на човек е бедна…

Нагледах се на визии “ала Монро”…

От най-наточената се порязах…

Дали научих нещо? Да! Какво?

Когато забелязал си, че яздиш мъртъв кон… И слязох.

Дали не паднах…?! Мисля… Не!

Ако пък само бе веднъж, то може би… Летял съм?

Дори обесен от усмивката й знам едно,

че преди момента пред тунела бял, трептял съм…

Дали съм спрял да бъда? Не!

Във миналото имах най-прекрасното си бъдеще…

Завиждам му, завиждам и на себе си, че се огледах във онез’ очи по-чисти и от тези на дете…

Щастието казват е било въпрос на гледище…

Да бъдеш огън карма трудна е! Помни…

Поставена ти е задачата да пазиш винаги в семейната камина топлещ пламък…

Въпрос на време е кога и как внезапно спътникът ти във живота ще се появи,

но трябва винаги да си подготвен за посрещането в своя замък…